Паркът за танцуващи мечки до гр. Белица беше място, което исках да посетя от страшно много време. Каузата за спасяването мечки в беда, ми е доста близка, тъй като в лесопарк Липник в близост до Русе, от където съм и аз, в продължение на години в доста лоши условия живееха две мечки, които от „Четири лапи“ успяха да спасят преди около пет години. Така и научих за парка и започнах да го следя активно в социалните медии до момента в който съвсем наскоро, най-после успях да го посетя!
За парка
Паркът за танцуващи мечки е създаден през 2000 г. Основна заслуга за изграждането му имат фондациите „Четири лапи“ и „Бриджит Бардо“, както и Община Белица. Паркът се намира в Рила планина, в местността Адрианов чарк на 12 км. от град Белица и на 180 км. от София. Площта му е 120 000 кв.м. и е разделен на 7 отделни сектора, в които в момента живеят 20 мечки. В парка има основно танцуващи мечки от България, но не само. Някои от мечките са спасени от места като парка до град Русе, който вече споменах, и дори от чужбина.
Нашето посещение
Посетихме парка в началото на юни месец. По принцип има организирани разходки на всеки половин час, по време на които посетителите могат да научат повече за самия парк и обитателите му. Заради епидемията от Covid-19 обаче, тези разходки не се провеждаха когато ние го посетихме, за да се избегне струпването на много хора. Влизането в парка беше свободно, като в началото и в средата на разходката ни, ни очакваха служители, които ни разказаха повече за парка и мечките, и на които можеше да зададем всичките си въпроси.
Честно казано аз си мислех, че има възможност да не видим и нито една мечка. Представях си, че ще са дълбоко в пределите на парка, скрити от хората. В действителност обаче успяхме да видим 9 мечки! От служителката, която ни очакваше в средата на разходката ни, разбрахме, че всъщност мечките не се плашат толкова, колкото аз си мислех, а и сме имали късмет, тъй като отидохме точно когато им оставяха обяда, което ги привличаше в нашата посока.
Животът в парка
Както вече споменах, мечките живеят на площ от 12 хектара при надморска височина от 1 200 до 1 345 м. и в условия, които максимално близки до естествения им хабитат – гъсти гори и хълмове за разходка и уединение, поляни и специално изградени слънчеви места за почивка. В седемте сектора мечките са разпределени спрямо темперамента и нивото си на социализация.
Когато в парка пристигне нова мечка, първите седмици и месеци тя е отделена от останалите и преминава през период на адаптация и социализация. Обикновено ѝ трябват месеци, а понякога дори и повече, докато свикне с живота в парка. Често новите мечки нямат добре развити инстинкти и не заспиват зимен сън през първата, а понякога и втората си година. Това се дължи на факта, че обикновено са били отнемани от майките си още като бебета и по-голямата част от живота си са прекарали сред хората. В парка как на практика да бъдат мечки, те се учат от вече адаптиралите им се другари.
Гледачите и служителите в парка също ги стимулират по най-различни начини – изградили са им различни по размер и форма езера за къпане и бърлоги за сън. Хранят ги три пъти на ден с разнообразна храна, която оставят на различни места, за да ги стимулират да търсят и да се движат. Обикновено сутрин мечките хапват плодове и зеленчуци, на обяд орехи, а вечер месо и риба. Ние имахме радостта да ги наблюдаваме как хрупат орехи. Интересното тук е, че орехите им се дават цели, а те ги чупят с изключително здравите си зъби, като изяждат само вътрешността, а черупката плюят. Това свидетелства за това колко интелигентни всъщност са четириногите.
Лични впечатления и размисли
Действително животът на мечките преди спасяването им е бил доста тежък – това си личи и днес, въпреки годините прекарани в парка. Повечето мечки са със скъсани нослета (това е най-чувствителното им място и закачайки ги с халки и синджири, стопаните им са можели лесно да ги контролират), а някои от тях, въпреки голямата площ, с която разполагат, понякога обикалят малки пространства от по два-три метра, сякаш все още са ограничени от клетка или синджир. Видяхме две такива мечки и беше една от най-тъжните гледки, на които съм ставала свидетел.
Ето защо посещението на парка за мен беше изключително вълнуващо преживяване (толкова вълнуващо, че не направих нито една снимка). И преди да отида знаех, че паркът е страхотен, но на живо той наистина надмина очакванията ми. Беше вдъхновяващо да се срещна и с хората, които работят там и най-вече с момичето, което ни посрещна по средата на разходката ни и отдели страшно много време, за да поговорим за мечките, за спасяването им и за живота им в парка.
За финал, най-хубавото е, че днес в България няма нито една танцуваща мечка. Това със сигурност е плод на неуморната работа на хората от Парка за танцуващи мечки и на фондациите „Четири лапи“ и „Бриджит Бардо“, които са и основните спонсори на парка. Силно препоръчвам на всеки да посети парка – наистина прекрасно място, създадено и поддържано от много смели и всеотдайни хора, а мечетата – те разбира се са просто страхотни!
Снимка към статията: Zdeněk Macháček
