Връх Козя стена и хижа Козя стена в Централен Балкан

Много обичам еднодневните преходи в планината. Дори да имаш натоварено ежедневие и много задачи за вършене, все можеш да отделиш един ден от уикенда и да се разходиш в планината, да се откъснеш от всичко и да си починеш. Психически, защото физическото натоварване е неминуемо. Но пък после какъв хуууубав и дълбок сън те чака… 😊

И така миналата неделя решихме да се разходим до връх Козя стена и хижа Козя стена. Обмисляхме различни варианти – с тръгване от х. Хайдушка песен и продължаване до х. Ехо или пък първо до х. Ехо и от там до х. Козя стена… В крайна сметка, тъй като това ни беше първият път в този регион, а и за да избегнем твърде ранно ставане и твърде голямо напрягане, решихме да направим класическия маршрут от Беклемето до х. Козя стена.

Начало на маршрута

Както споменах, началото на маршрута е от Беклемето (Троянския проход). Ако сте от София, може да стигнете до прохода както през магистралата, така и през Подбалканския път. По-кратко (а и много по-красиво) е през Подбалканския път, така че това е и пътят, който ние хванахме. От София до Беклемето по Подбалканския път се стига за около 2 часа и половина. Тук водят началото си и други маршрути, а в непосредствена близост е и Арката на свободата. На мястото съответно има обособен паркинг, както и няколко сергии на продавачи на домашни сладка, сиропи, мед.

Честно да си кажа, като видях колко много коли има на паркинга, изпитах лек страх. Спомних си миналогодишното изкачване на връх Мусала и навалицата там. За щастие повечето хора явно се бяха запътили към Арката на свободата или пък по някой от другите маршрути, защото към х. Козя стена беше сравнително спокойно – имаше повече крави и коне, отколкото хора. 😀

Преходът – етап 1: Беклемето – Падалото с Паметник на летците

И така, оставихме колата и се запътихме към х. Козя стена. Пътеката почва от самия паркинг, зад табелата за Национален парк „Централен Балкан“ и е с червена маркировка. В началото тя е доста широка, но постепенно се стеснява. Тук има и най-много стада, които понякога се охраняват от пастирски кучета, така че имайте едно на ум. Ние срещнахме едно пастирско куче на отиване и на връщане, но нямаше проблеми. Ключово тук е да запазите спокойствие и да преминете бавно и уверено. Чувала съм обаче и по-неприятни истории, така че е добре да си носите щеки или пръчка (за да подплашите кучето/кучетата, ако се наложи).

Малко след началото на прехода се стига до първото възвишение – тук има два варианта – да се продължи по зимната колова маркировка през самия връх или да се подсече от дясно (т.е. от север). Ние продължихме по зимната маркировка – изкачването тук не е много стръмно и е сравнително кратко. Нямаше табела за името на това възвишение, но според това, което прочетох в интернет, тук свършва Горялата (или още наричана Бальова) планина. Седловината след нея се нарича Падалото – тук има изграден паметник на двама загинали съветски летци. Мястото е подходящо за кратка почивка, ако имате нужда от такава.

Етап 2: Падалото с Паметник на летците – седловината под вр. Баба (Боба)

Следва алпийската част на Стара планина, наричана Кендабалкан и изкачването на вр. Козя стена. Тук отново имахме избор – да хванем лятната, подсичаща пътека от ляво (т.е. от юг) или да продължим към върха, след което да минем по тясното скалисто било, по което е прокарано метално въже. Това беше моментът на истината за нас 😀 тъй като до последно не бяхме решили кой път ще хванем. Табелата в подножието гласеше, че пътят през билото е опасен. След кратко съвещание, решихме, че ще се качим до върха (според табелата от него ни деляха 15 минути) и ако преценим в някакъв момент, ще се върнем обратно и ще преминем през лятната пътека.

Всъщност качването до самия връх Козя стена се оказа сравнително лесно и разбира се – изключително красиво. Гледките, които се откриват във всички посоки на Балкана са просто зашеметяващи. Тук някъде са и единствените старопланински еделвайси, но ние не ги видяхме. Видяхме, че има „отбивка“ за лятната пътека и по-нататък, така че продължихме напред по билото. Скоро стигнахме в подножието на „опасната“ част – тази с металното въже и отново бяхме изправени пред избор – да свием към лятната пътека или да продължим. Отново след кратко съвещание решихме, че ще опитаме да минем по билото.

И определено не съжалихме. Действително имаше няколко малко по-екстремни момента, но цялостно преминаването не беше сложно, особено като знаеш, че имаш за какво да се хванеш (въжето). Това, което направи преминаването малко по-трудно за нас беше това, че бяхме с куче, което тук вързахме на повод, така че трябваше да сме двойно по внимателни. А гледките… те отново са просто спиращи дъха.

След тази малко по-екстремна част се слиза в нова седловина – в подножието на връх Баба. Тук двете пътеки (зимна и лятна) се събират за кратко преди отново да се разделят. Отново това е място подходящо за почивка, ако имате нужда – ние поседнахме в седловината за 10-15 минути.

Етап 3: Седловината под вр. Баба – х. Козя стена

От тук ние решихме да продължим по лятната подсичаща пътека (от юг), докато зимната продължава през вр. Баба и вр. Кучето. Следва по-скоро равна пътека със съвсем леки изкачвания и слизания. Отново зимната и лятната пътека се събират на паметника на загиналия от лавина хижар Петко Данчев. Тук излиза и пътеката от х. Хайдушка песен. Още преди тази точка сме видели хижата в далечината, но си има още ходене. В някакъв момент тя се скрива от очите ни и се появява отново в последния момент – кацнала на ръба на пропастта.

Тук починахме, хапнахме и презаредихме с енергия за пътя на обратно. Според табелите целият преход в едната посока трябваше да ни отнеме 2 часа и половина, но ние го направихме за 3 часа с почивката. На връщане решихме да минем по летните, подсичащи пътеки за разнообразие. В интернет бях чела, че и те са „екстремни“ тъй като се движат на ръба на пропастта, но за мен бяха по-скоро лежерни. Това разбира се е напълно субективно.

Времето

Ние избрахме за прехода до х. Козя стена слънчев августовски ден с прекрасно време. Ако има съмнения за лошо време, не бих препоръчала този преход, особено през билото. Тук дори опитни планинари са загубили живота си, както се вижда от паметните плочи до вр. Козя стена. Не подценявайте и слънцето обаче – на връщане аз и кучето направо „прегряхме“ и трябваше да се крием на сянка под една малко по-голяма скала, за да реанимираме. Така че препоръчвам задължително да сте с шапка или кърпа на главата и да си вземете повече вода – чешми по маршрута също няма.

Ако ходите с куче

Както споменах, в началото на пътеката има много стада, така че най-добре дръжте кучето близо до себе си и на повод. Освен това преходът е малко по-труден по билото след вр. Козя стена, ако сте с куче, тъй като е сравнително тясно. Също така, в х. Козя стена не са много добре настроени към кучетата. Това си личи по наличието на няколко табели, които гласят, че кучетата са забранени на територията на хижата, а и хижарят допълнително го беше изтъкнал на Еди, когато отиде да купи бира. Ние разбира се никога не бихме влезли в хижата с кучето.

И така, преходът до х. Козя стена е един много приятен начин да прекарате единия ден от уикенда. Бих казала, че става и за по-начинаещи планинари (имаше семейства с деца, например), но ако имате страх от високо, може би е по-добре да минете по подсичащите пътеки. При всички положения е много важно да сте с удобни и стабилни планински обувки с добра подметка с грайфери, да изберете ден с хубаво време, да тръгнете по-раничко и да си вземете повечко вода. 😊